Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.10 16:58 - СТЕНАТА
Автор: almara Категория: Забавление   
Прочетен: 69 Коментари: 0 Гласове:
1




                                                           СТЕНАТА

            На онзи шести ноември, един свеж слънчев ден, можех да си позволя още една разходка в непозтата местност. Снегът отново се беше стопил и червено-кафява шума покриваше гладко и влажно блестящите пътеки. Аз се покатерих нагоре по склона, пресякох дървестната пътека, която, мокра и опасно хлъзгава водеше към долината. Така стигнах до едно високо и равно място, заобиколено от букови и смърчови гори, където седнах да си почина малко. По обяд слънцето проби мъглата и затопли гърба ми. Лукс изпадна от това във възторг и започна да скача радостно по мен. Той знаеше, че не отиваме на лов, аз не носех пушката, и затова можеше да си позволи малки волности. Лапите му бяха мокри и мръсни, и малко шума и пясък  оставиха следи по палтото ми. Накрая се успокои отново и се наведе да пие от едно малко поточе, което явно след топенето на снега беше събрало малко вода.

              Както винаги когато излизах с Лукс аз се успокоявах и развеселявах. Нямах намерение да правя каквото и да е, освен да му създам възможност да се раздвижи, а аз самата да се отърва от безполезно мислене. Ходенето в гората ме отвличаше от самата мен. Действаше ми добре да крача бавно, да наблюдавам и да вдишвам свежия въздух. Заслизах бавно по нанадолнището край потока. Водата ставаше все по-плитка и всъщност стъпвах по брега му, защото пътеката беше обрасла с храсти и дървета, и като крачех от тях се стичаха студени капки по тила ми. Лукс започна да става неспокоен и муцуната му доби служебен вид. Беше уловил следа! Безшумно, с нос забит в земята, той затича пред мен. Пред една малка пещера, която водата беше направила в брега и която почти беше скрита от един лешников храст, той се спря и показа една находка. Той беше възбуден, но не така радостен, както когато откриеше дивеч.

              Аз отблъснах капещите клони и видях в  полумрака на пещерата, плътно до стената една мъртва дива коза. Това беше едно възрастно животно, което сега, в смъртта си, изглеждаше особено слабо и тънко. Ясно  се виждаха белезникавите следи от проказа, която бе покрила челото и очите му като с отровна гъба. Аз пуснах клоните обратно и пропъдих кучето надалеч, което  така и не прояви повече интерес към мъртвата коза. То ме послуша, макар и неохотно, и ме последва надолу по склона.

                Изведнъж се почувствах  уморена и поисках да съм си у дома. Лукс забеляза, че гледката на мъртвото животно ми подейства угнетяващо, и с наведена глава пое към къщи. Нашата  разходка, която бе започнала толкова приятно, завърши с това, че продължихме  мъчаливо да крачим, отдалечавайки се, докато рекичката като по чудо се вля в познатия ни поток и ние можехме да се приберем през урвата. Една пъстърва стоеше неподвижно във вира, и при нейната гледка започнах да треперя  от студ. Скалите в урвата изглеждаха студени и мрачни, а от слънцето в този ден не видях нищо повече, защото когато са прибрахме в хижата то вече отдавна се бе скрило зад мъгливата завеса. Влагата от бездната чувствах като мокра кърпа върху лицето си.
    
                По смърчовете бяха накацали врани. Когато Лукс ги залая, те излетяха и отново се настаниха по другите дървета. Те знаеха добре, че този лай не представлява опасност за тях. Лукс не обичаше враните и винаги се опитваше да ги прогонва. По-късно той неохотно се примири с тяхното присъствие и стана малко по-толерантен. Аз нямам нищо против враните и им оставям оскъдните трохи от нашата храна. Понякога за тях остава доста, особено когато съм отстреляла някой дивеч. Всъщност те са красиви птици, със своите бляскави пера, дебели човки и блестящи черни очи. Често ми се случва да намеря в снега някоя умряла врана. На следващата сутрин тя вече е изчезнала. Някоя лисица трябва да я е отнесла. Може би същата лисица, която бе ранила смъртоносно моята  Перла.  Аз намерих следи от ухапване по нея, но най-страшното беше вътрешното нараняване. Раните от ухапването тя щеше да преживее.

                 Веднъж, беше през първата ми зима тук, видях една лисица на потока да пие вода. Зимната й кожена премяна беше сиво-кафява с бял "скреж" отгоре. В още сънената тишина тя изглеждаше доста бодра  и аз можех да я застрелям. Носех пушката си с мен, но не го направих. Перла трябваше да умре, защото някой от прадедите й е бил култивирана ангорска котка. Тя по начало е определена за жертва на лисици, кукумявки и златки. Трябваше ли в замяна на това да наказвам живата, красива лисица? Перла беше жертва на една несправедливост, но тази несправедливост бе и към нейните собствени жертви: пъстървите, трябваше ли да я пренеса към лисицата? Единственото същество в гората, което можеше да решава какво е справедливо и какво не, съм аз.И само аз мога да проявя милост. Понякога ми се иска този товар да не лежи на моите плещи. Но аз съм човек, и аз трябва да мисля и да действам като човек! От това ще ме освободи само смъртта.




Autor: Marlen Haushofer    (1920 -1970)
                Die Wand
 Roman  S. 126/127
изд. Claassen 2. Auflage 1995 


































          



Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: almara
Категория: Забавление
Прочетен: 36044
Постинги: 62
Коментари: 5
Гласове: 42
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930